ЦИКЪЛ
Ветровете в своя път небесен
паяжини носят всяка есен,
с тях окичват оголели клони,
от които сетен лист се рони.
Нощите нанизват ги с маниста
и когато грейне утрин чиста,
с пъстри багри връща ни росата
във света любим на чудесата...
* * *
Не зимата ще ни затвори
със преспи сняг и тежък студ,
с потънали в мъгла простори
и с порива на вятър луд.
Не зимата ще ни затвори!
Ще ни затвори бедността,
ще ни лиши от досег с хора
и обрече на самота...
* * *
Край мен утихнало поле.
Дори и пътят си почива.
Едничък вятъра с криле
полюшва вретенила нива.
На запад в пушек и мъгла
угасва слънцето полека
и светват морните села,
усетили прохлада мека.
Подканя ги за сън нощта
на мрака в дъхавата пазва,
когато вън до сутринта
Луната нещо ще разказва...
* * *
Не познавам радост по-голяма
от това да посадиш дръвче,
да засипеш прясната му яма,
благослов душата да рече.
Да го гледаш как издига грани,
как ги кичи с цветове и плод,
птиче там – и то като стопанин,
как отглежда в него млад живот.