МОНОЛОГ ЗА ПРЕСТЪПЛЕНИЕТО И ПОКАЯНИЕТО

 

Вълче време... Нощ е...

Природата се бунтува...

Чувам грохота на бурята още

и отчаяния сугестичен шепот

на смъртните,

които сред безсмъртие битуват

и в планетните гънки робуват.

"С всеки ден, изминат

в мизерия и глад,

аз се чувствам все по-здрав,

все по-жизнен, все по-млад..."

Вървим в тъмното...

Препъват ме.

Не диря с мисъл низостта.

Не преследвам подлостта.

Не сипя упреци.

Пълзя в калта.

Край мене хора, разранени,

пълзят...

Пълзи кипящата човешка лава,

Пълзи потокът на влечугите.

Следите на престъпленията се заличават,

но една следа -

дълбока разделителна бразда,

остава...

Преживял съм ужаси -

ужасите не ме плашат;

потресен съм от нечовешкото в човека.

О, зъл дух - хомо сапиенс,

"исторически предопределен".

За насилие ли?

Кое те кара от памтивека

да газиш с ботуши край мен,

да носиш и пушка, и камшик?

Познаваш ли ме, когато ме разстрелваш?

Скърбиш ли за мене, когато умирам?

Ако отговорът е "не" - не си човек!

Човечество,

създаде ли мярка за арогантността,

за надменността;

създаде ли бариера

за садизма на всевластието?

Историйо, запомни ли лицата им -

сърдити, злобни,

тъмно - ръждиви и злокобни?

Те носеха петолъчки със сърп и чук,

но не бяха жетвари;

те носеха петолъчки със сърп и чук,

но не бяха и ковачи;

те носеха оръжие,

но бяха сеячи -

те сееха смърт.

О, жалки твари -

нековачи, нежетвари,

а сеячи на смърт,

очистихте реверите си

от петната на петолъчките,

спряхте - докога ли -

гилотината?

Сложихте икони

край камината,

преименувахте се

всеки божи ден

и фокусът се получи...

Сега сте демократи,

на свободите и правата ни

сте адвокати;

искате изяви,

парламентарни дебати;

и днес, като вчера, да сте мои -

на поета

главни "екшън" герои;

искате и вече сте -

супер, мулти, свръх - богати...

какво друго искате?

Искате да не ви смятаме за врагове,

Но вие ни смятате…

Искате да забравим миналото,

но вие го носите в себе си,

Искате да не знаят децата ни,

че сте ни измъчвали,

че сте ни ограбвали,

че бяхме натъпкани

във "висшите" ви форми

на диктатури и терори,

че бяхме захвърляни в лагери и затвори.

Искате това да не знаят децата ни,

но... вашите деца го знаят,

помнят всеки ваш кървав ход -

дълго крит от цял народ -

и вървят по вашите стъпки.

Искате нас във вашата джунгла -

боси, беззащитни, обезоръжени,

от минало и настояще лишени,

за да ни разкъсат тук и сега

хората ви - озлобени, заслепени, озверени,

Побързайте,

вършете пъкленото си дело,

защото... утре ще сте безсилни

Искате... колко много искате...

Бихме се съгласили

и бихме простили,

но... има ли искреност и разкаяние?

Вие не се разкаяхте

за свободно съчиняваните обвинения,

за парадоксалните клевети,

за смазващите унижения,

за хилядите престъпления...

Ние, жертвите, чакаме,

чакаме, за да простим...

какво е животът

без човешкото достойнство?

Хора,

все още

нощ е,

но развиделява...

 

„ОТКРАДНАТА МЛАДОСТ”, ТОДОР ЦАНЕВ